Първият началник на III отдел (външно разузнаване) след 9 септември 1944 г. е Борислав Николчев, който го ръководи до 1949 г.
Съветски агент на чело на разузнаването
В периода 1950-1952 г., когато започва същинското изграждане на разузнаването при комунизма, за началник на разузнавателния отдел е назначен Христо Боев. Той е смятан за бащата на външнополитическото разузнаване по времето на управлението на БКП. Партията прилага изцяло съветския образец при формирането на разузнаването, а Боев използва богатия си опит като агент на съветското военно разузнаване, какъвто е от 1921 г.
Христо Боев е роден на 7 януари 1896 г. в с. Одърне, Плевенско. Учи в Априловата гимназия в Габрово, владее шест езика. Завършва Школата за запасни офицери и с чин поручик. Боев е един от водачите на Войнишкото въстание през 1918 г. След разгрома му край Владая минава в нелегалност. Софийският военно-полеви съд му издава доживотна присъда. Бяга в Румъния, където попада в затвора.
През април 1920 г. Боев осигурява пътуването с лодка до СССР на първия български представител в Коминтерна Иван Недялков – Шаблин. Същата година организира пътуването на делегацията на БКП за Втория конгрес на Коминтерна. Лодката, в която Боев пътува с Георги Димитров и Васил Коларов, обаче е спряна от румънските власти, и тримата са арестувани и престояват месец във военен румънски затвор.
През 1921 г. Боев започва да работи под ръководството на Ян Карлович Берзин – тогавашен зам.-началник на Регистрационното управление на Червената армия и началник на военното разузнаване от 1924 до 1937 г. Берзин е офицерът, който ръководи в Япония разузнавателната дейност на Рихард Зорге.
Изграждане на най-ефикасната нелегална резидентура на Балканите
На Боев е възложено да създаде нелегална разузнавателна организация в България под прикритието на фиктивното дружество за мореплаване и търговия „Матеев, Кремаков и сие" в Бургас. Той действа като нелегал под името Фьодор Русев. Финансиран от съветското военното разузнаване, купува в Истанбул бързоходен кораб „Иван Вазов", който служи за осъществяване на връзка с Коминтерна и за пътувания до Одеса и Севастопол, за пренасяне на информация, хора, оръжие, литература. Изградената от него нелегална резидентура е определена като най-ефикасната от всички съществуващи по това време в страните на Балканите.
През 1926 г. Боев заема длъжността вицеконсул в съветската мисия в Прага под името Христофор Иванович Димов, откъдето е изгонен, след като полицията разкрива дейността на ръководената от него нелегална група. Боев действа като нелегал в Австрия, Турция, Берлин, Париж. Под легендата на австрийски търговец предприема пътуване със съпругата си до Китай. Там разузнава движението на войските в Китай след манджурския конфликт. В този период успява да завърши военна академия за механизация и моторизация на Съветската армия с диплома на инженер и звание полковник. При Сталинските чистки през 1938 г. неговият водещ офицер Берзин е арестуван и разстрелян, а Боев е освободен от разузнаването.
Завръщане в България след 9 септември 1944 г.
В България се завръща през 1945 г. и започва работа в следствения апарат на ДС. Заедно с вътрешния министър Руси Христозов е един от хората, които са обвинени от Политбюро за извращенията в следствието в края на 40-те години. Боев отговаря на обвиненията с открито писмо до ЦК на БКП, в което протестира срещу намесата на съветските съветници в работата на следствието:
„В средата на ноември 1949 г. доложих на Коларов (Васил Коларов, министър-председател, б.а.), че извращенията в следствието стават главно поради това, че съветските съветници дават нареждания на нашите следствени работници, без да ги съгласуват предварително с мен... На мен ми беше казано да видя някак си да се оправят работите. Това указание по най-очебиен начин показва безсилието на нашето партийно и държавно ръководство пред съветските съветници..."
Впоследствие Боев е изпратен на дипломатическа служба в Англия, откъдето е обявен за персона нон грата. През 1956 г. и 1962 г. е наказан със снемане от партийна и държавна работа и пенсиониран. Нелегалната му дейност е призната от Кремъл, чак през 1967 г., когато в Москва посмъртно е награден с орден „Ленин".
След Боев за началник на разузнаването е назначен ген. Господин Гочев (1952-1964). В периода 1964-1968 г. началник на разузнаването е ген. Янко Христов, а след това до 1972 г. на поста го сменя ген. Димитър Кьосев. След него за ръководител на разузнаването е назначен ген. Стоян Савов. През 1973 г. той е издигнат за зам.-вътрешен министър, който отговаря за ПГУ до края на комунизма.
Ген. Васил Коцев – най-дългогодишният началник на ПГУ
На място на ген. Савов в разузнаването е издигнат Васил Коцев, който се превръща в най-дългогодишния ръководител на ПГУ (1973-1986).
Васил Коцев е роден на 15 април 1922 г. в Скравена, Софийско. Става член на РМС през 1938 г., а на БКП през 1948 г. В партийната му биография е посочено, че преди 9-ти септември като ученик в гимназията взима дейно участие в провежданите от РМС акции. Отговорник е на РМС в класа, а по-късно и на VІІ мъжка гимназия в София. Като войник в казармата преди 1941 г., а след това и в родното село развива активна работа по ремсова линия. Непосредствено след 9-ти взима активно участие при установяването на властта на БКП. Участник е в двете фази на Втората световна война, награден е с орден „За храброст".
След завръщане от фронта е привлечен на работа като инспектор във военния отдел на областния комитет на РМС-София. Постъпва на работа в органите на МВР през 1948 г. За добра работа последователно е издиган на ръководни длъжности. От 1963 г. до 1965 г. работи в отдел „Военен" на ЦК. Изпращан е два пъти на задгранична работа. Преди да бъде назначен за началник на ПГУ ръководи една от най-важните резидентури на ДС – тази в Турция. Навсякъде получава висока оценка. В характеристиката му, подписана от министъра на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов, се посочва:
„Др. ген. Коцев има много добра марксистко-ленинска закалка и дългогодишен партиен опит. Безрезервно предан на делото на партията и дружбата ни със СССР. При решения на задачите проявява творчество, инициативност, находчивост. Като ръководител е принципен и отговорен. Спазва ленинските принципи и норми на партиен живот. При решаване на задачите се опира на партийната и комсомолска организации и активно работи за издигане на тяхната авангардна ролял"
Васил Коцев загива при автомобилна катастрофа през 1986 г., чийто причини не са докрай изяснени. Катастрофата става на прав участък от пътя при едно от пътуванията му от родното село Скравена за София.
Ген. Владимир Тодоров – последният началник на разузнаването при комунизма
След фаталният инцидент с ген. Коцев за началник на ПГУ е назначен дотогавашният зам.-началник Владимир Тодоров. Той роден на 30 август 1925 г. в с. Аврамов, Сливенски окръг в семейство на земеделец. В официалната му кадрова характеристика в разузнаването е отбелязан факт, който дори по комунистическо време не е заличен – като ученик в Котленската гимназия е включен в организацията „Бранник". Този факт в биографията му изглежда не повлиява негативно на бъдещата му кариера, тъй като по-късно комунистическата власт приема, че той не е развивал активна дейност в организацията, обявена след 9-ти септември за фашистка.
Тодоров участва в туристическия съюз, а през 1943 г. става член на РМС и ятак на партизаните от отряд „Съби Димитров". След провал през ноември 1943 г. е задържан от полицията и осъден на 15 години затвор. Присъдата си изтърпява в Сливенския затвор, откъдето е освободен на 9 септември 1944 г. През 1945 г. става член на БКП. След като завършва средното си образование, Тодоров започва работа в окръжния комитет на РМС като завеждащ организационния отдел.
В Министерството на вътрешните работи
През февруари 1947 г. той постъпва в системата на вътрешното министерство като разузнавач по ДС в Окръжно управление на МВР в Бургас. През 1948 г. преминава на работа като началник на група в I отдел на Дирекция „Държавна сигурност", чиято главна задача е да преследва политическите противници на БКП.
Отговаря пряко за някои разработки срещу писатели и общественици, съдени след 9 септември. Такъв е случаят с Трифон Кунев, чиято разработка „Камиларя" Тодоров парафира като началник на отделение „Николапетковисти" (1951).
През 1950 г. е издигнат за инспектор и началник на отделение, а през 1951 г. за главен инспектор. През декември същата година става зам.-началник на Окръжно управление на МВР във Варна. През 1959 г. е преназначен за началник на Окръжно управление МВР в Толбухин (днес Добрич).
Обучение в КГБ
През 1961 г. по решение на ЦК на БКП е изпратен на тригодишна партийна школа в СССР. По време на престоя си в Москва се жени за рускинята Лидия Илична. След завръщането си от съветската столица е назначен за зам.-началник на Окръжно управление МВР във Варна. На 1 септември 1965 г. Владимир Тодоров е преназначен за началник на отдел в Първо управление на ДС.
В периода 1968-1972 г. оглавява резидентурата на разузнаването във ФРГ, където работи под прикритието на търговски представител и изпълнява консулски задължения. Работата му зад граница получава добра оценка. След това е издигнат за зам.-началник на ПГУ, а през 1976 г. е повишен в звание генерал-майор. През 1977 г. става първи зам.-началник на ПГУ. Награждаван е с редица държавни отличия и е признат за АБПФК.
Убийството на Георги Марков
В качеството си на зам.-началник на разузнаването ген. Владимир Тодоров, отговаря за работата и на отдел 04 (контраразузнавателен) в ПГУ, който разработва т. нар. вражеска емиграция. Началникът на контраразузнаването в съветското ПГУ ген. Олег Калугин посочва Тодоров като един от двамата висши офицери на българското разузнаване заедно с ген. Коцев, които са работили пряко с КГБ по операцията за убийството на Георги Марков.
През 1991 г. Прокуратурата на въоръжените сили обвинява Тодоров за унищожаването на разработките срещу писателя заедно със бившия зам.-министър на вътрешните работи ген. Стоян Савов. По време на разследването ген. Тодоров самоволно напуска България и отива в СССР. Военната прокуратура неколкократно иска екстрадирането му от Москва. Тодоров се завръща доброволно след неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов през август 1991 г., организиран от висши генерали от КГБ.
По време на съдебния процес през 1992 г. за унищожаване на разработките на ДС срещу Георги Марков Владимир Тодоров прехвърля отговорността върху покойния зам.-министър Савов, самоубил се в навечерието на делото. Въпреки това последният началник на ПГУ е осъден ефективно на 14 месеца затвор, впоследствие присъдата е намалена на 10 месеца, които излежава в Софийския затвор.
Кражбата на оригинала на „История славянобългарска"
В качеството си на зам.-началник на ПГУ от 1977 г. ген. Владимир Тодоров утвърждава всички важни агентурно-оперативни мероприятия по линия на обект за агентурно проникване „ЦИТАДЕЛА" – българският манастир „Св. Георги Зограф" в Света гора.
Той е висшият офицер от ръководството на разузнаването, който подписва ключовите документи за провеждането на операция „МАРАТОН" за кражбата на оригинала на Паисиевата история от манастира, с изключение на плана от 4 декември 1984 г., който е утвърден от началника на разузнаването ген. Васил Коцев.
Чистката на досиетата в ПГУ през 1990 г.
На 9 януари 1990 г. ген. Владимир Тодоров подписва строго секретно предложение за извършване на експертиза на архивни дела от оперативния отчет на ПГУ. С него е поставено началото на тайната чистка на архивите на комунистическото разузнаване. Тя предшества с близо 20 дни заповедта на тогавашния министър на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев за унищожаването на досиетата на Държавна сигурност.
В ПГУ, което има самостоятелен архив и оперативен отчет, са унищожени близо 20 000 досиетата, повечето от които са изгорени в пещите на тогавашния металургичен комбинат „Ленин" (днес „Стомана") в Перник.
В началото на февруари 1990 г. ген. Тодоров предлага ПГУ да се трансформира в Национална разузнавателна служба, която да е на подчинение на председателя на Държавния съвет – по това време Петър Младенов. С негов указ тази трансформация е извършена. След нея ген. Тодоров е пенсиониран. Почива през 2012 г.
 |
 |