Ръководители

В продължение на 45 години след преврата на 9 септември 1944 г. до декември 1990 г. министрите на вътрешните работи неизменно са членове на БКП. От началото на 50-те години, когато Държавна сигурност се оформя като самостоятелна система в МВР те са нейните най-висши ръководители.

От своя страна по време на тоталитарното управление на БКП министрите на вътрешните работи се отчитат само пред първия/генералния секретар на партията и Политбюро на ЦК на БКП, като не подлежат на контрол и отчетност пред министър-председателя или Народното събрание.

Димо Дичев (октомври 1944 г. – април 1947 г.)

Когато „Държавна сигурност" е все още отдел към Дирекцията на Народната милиция след 9 септември 1944 г. първият й ръководител е Димо Дичев. Той е роден през 1902 г. в село Обручище, Старозагорско. Завършва прогимназия в родното си село, след което продължава образованието си в гимназията в Симеоновград. Член на БКП от 1919 г.

Завършва курс в Централната партийна школа в София, където преподаватели са Георги Кирков, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Тодор Павлов и Антон Иванов. Свързан е с организирането на нелегален канал между Стара Загора-Свиленград-Одрин за прехвърлянето на нелегални партийни дейци в СССР през 1923 г. Дейността му е разкрита от полицията и през 1924 г. е осъден на смърт, заменена с доживотен строг тъмничен затвор.

През март 1935 г. е помилван и освободен от затвора. По поръчение на Станке Димитров и Трайчо Костов става пълномощник на ЦК на БКП за Южна България. През 1936 г. е изпратен в Съветския съюз, където завършва Международната школа на Коминтерна. Бил е интербригадист в Испания (1937-1939).

През 1941 г. Димо Дичев е привлечен за член на Централната военна комисия към ЦК на БРП с ръководител Антон Югов. Отново е задържан, но впоследствие успява да избяга. През юни 1943 г. е политкомисар на Дванадесета военнооперативна зона с център Враца, където той е пълномощник на ЦК на БКП (1942-1944). В началото на септември 1944 г. поема командването на Първа партизанска дивизия от ранения Славчо Трънски.

На 21 октомври 1944 г. Димо Дичев е назначен за началник на отдел „Държавна сигурност", пост който заема до 6 април 1947 г. Оттам е назначен за завеждащ на Отдел "Кадри" на ЦК на БКП, където остава до 1949 г. След това заема различни държавни и партийни постове. Член е на ЦК на БКП (1945-1982). Няколко пъти е избиран за народен представител. Носител на почетните звания „Герой на социалистическия труд" и „Герой на Народна република България".
Умира през 1982 г.

Антон Югов (септември 1944 г. – август 1949 г.)

Антон Танев Югов е роден през 1902 г. в паланката Ругуновец, тогава в Османската империя, днес Поликастро, Гърция. Той е един от ръководните функционери на БКП в през 40-те, 50-те и началото на 60-те години на ХХ век.

След Първата световна война семейството му се зaселва в Пловдив. През 1919 г. завършва прогимназия, след което работи в тютюневата промишленост. Член е на БКП от 1928 г. До 1933 г. участва в дейността на нелегалната БКП в Пловдивско, както и в прокомунистическата Вътрешна македонска революционна организация (обединена), като през 1933-1934 г. е секретар на нейния Централен комитет.

От 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа в Съветския съюз. След завръщането си в България през 1937 г. е член на Централния комитет и на Политбюро на ЦК на БКП. През 1940 г. ръководи стачката на тютюноработниците в Пловдив. През септември 1941 г. е интерниран в концлагера Гонда вода, откъдето избягва и през октомври същата година става секретар на ЦК на БКП.

Ръководител е на Военната комисия при ЦК на БКП (1941-1943) и член на Главния щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (1943-1944). През 1942 г. е задочно осъден на смърт в процеса срещу ЦК на БКП.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е избран за министър на вътрешните работи. В това си качество участва активно в репресиите срещу политическата опозиция. На този пост остава до август 1949 г.

След Априлския пленум от 1956 г. Антон Югов става министър-председател. През 1962 г. с мотива „груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност" той е отстранен от Живков от всички ръководни постове. Отзован от Народното събрание (1964), а през 1972 е изключен от БКП. През януари 1990 г. членството му в партията е възстановено. Умира през 1991 г.

Руси Христозов (август 1949 г. – януари 1951 г.)

Руси Христозов е роден през 1914 г. в Мусачево, Старозагорско. През 1934 г. става член на БКП. Следва в Агрономическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски", но е изключен от университета за участие в студентска стачка. През 1936 година завършва финанси в Свободния университет, след което отново постъпва в Софийския университет и през 1940 година завършва право.

Христозов работи във военизираните структури на партията в София. На два пъти, през 1941-1942 г. и 1942-1943 г., е изпращан в лагера Кръсто поле, но е освобождаван.

След 9 септември 1944 г. е директор на администрацията на Министерство на вътрешните работи и директор на Народната милиция, а от 1948 г. е първи помощник-министър на вътрешните работи. Активно участва в кампанията за унищожаване на политическата опозицията. Получава звание генерал-лейтенант.

От 1949 г. до 1951 Руси Христозов е министър на вътрешните работи в правителствата на Васил Коларов и Вълко Червенков. След това е министър на доставките и хранителната промишленост (1951-1953), министър на доставките (1953-1956), председател на Държавната планова комисия (1956-1959) и министър на вътрешната търговия (1959-1962) в правителствата на Вълко Червенков и Антон Югов.

След отстраняването на Антон Югов през 1962 г., Руси Христозов също изпада в немилост и е отстранен от Министерския съвет и Централния комитет на БКП. За кратко е посланик в ГДР (1962-1963), след което е директор на няколко предприятия в хранителната промишленост (1963-1971) и чиновник в Министерство на земеделието (1971-1979). Умира през 1990 г.

Георги Цанков (януари 1951 г. – март 1962 г.)

Георги Цанков е роден през 1913 г. в село Кътина, Софийско. От 1932 г. е член на БКП и активен участник в прокомунистическите профсъюзи. През 1941–1944 г. ръководи терористични групи в София.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е главен секретар на Централния комитет на Общия работнически професионален съюз до 1948 г. Член на ЦК на БКП (1948-1962), а от 1954 г. и на Политбюро.

От 1951 до 1962 г. е министър на вътрешните работи в правителствата на Вълко Червенков и Антон Югов. По негово време се засилват репресиите в лагерите. През 1959 г. след закриването на лагера „Белене" докладва устно на заседание на Политбюро, че на каменна кариера край Ловеч ще бъде създаден нов трудов лагер за превъзпитание на рецидивисти. Веднага обаче лагерът е превърнат в място за въдворяване на политически неблагонадеждни лица и хора, наторени срещу властта.

По-късно през 1962 г. специална партийна комисия установява, че в лагера край Ловеч е създаден изключително тежък режим и са извършвани убийства. Живков обаче не отстранява прекия отговорник за лагера зам.-министъра ген. Мирчо Спасов, а използва повода да се разправи с Георги Цанков. Впоследствие той е отстранен и от ЦК на БКП и Народното събрание. Умира през 1990 г.

Дико Диков (март 1962 г. – декември 1968 г.)

Дико Диков е роден на през 1910 г. в Берковица. През 1930 г. Школата за запасни офицери, след което остава на служба в армията. Същата година става член на БКП. През август 1933 г. е арестуван и осъден на смърт по обвинения в заговор. По-късно присъдата му е заменена с доживотен затвор, а през 1941 г. е освободен.

През 1942 г. е осъден задочно на смърт по Закона за защита на държавата. От месец юни 1943 г. е партизанин и командир на Дванадесета Врачанска въстаническа оперативна зона на НОВА.

След 9 септември 1944 г. Диков служи в армията като заместник-командир по политическата част на Първа гвардейска дивизия (1945) и на бронетанковите войски (1946-1947). През 1947-1949 г. завършва Военната академия „Михаил Фрунзе" в СССР. След завръщането си в България е повишен в звание генерал-майор и е назначен за командир на Първа армия (1950-1955). През 1954 г. е повишен в генерал-лейтенант и става член на ЦК на БКП.

През 1955-1957 г. Диков завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов" в Съветския съюз. След това е заместник-министър на отбраната (1957-1959) и завеждащ отдел в ЦК на БКП (1959-1962). През 1962 г. е повишен в генерал-полковник и става министър на вътрешните работи, пост на който остава до 1968 г. През 1969-1972 г. е посланик в Куба, след което се пенсионира. Умира през 1985 г.

Ангел Солаков, председател на КДС (1965-1968), министър (1968-1971)

Ангел Солаков е роден през 1922 г. в София. Член е на БКП от 1941 г. През 1941-1942 година ръководи комунистическа терористична група в София, за което през 1942 г. е осъден на 15 години затвор и лежи до Деветосептемврийския преврат.

След 9 септември 1944 г. работи в номенклатурата на комсомола, като е избран за секретар на ЦК на ДКМС (1951-1958). След това е прехвърлен в апарата на БКП, като до 1962 г. работи в Градския комитет в София.

През 1962 г. Солаков е избран за член на ЦК на БКП и първи заместник-министър на вътрешните работи. От 1965 г. е председател на КДС. През 1968 г. КДС и МВР са обединени в Министерство на вътрешните работи, на което той е избран за министър.

През 1971 г. Тодор Живков отстранява Солаков, тъй като го ревнува от неговата популярност и е обвинен в „антипартийно поведение". Формалните обвинения към Солаков са, че по време на посещение в СССР е оспорил, че Съветската армия е совободила България през 1944 г., както и че е организирал погребението на футболистите Гунди и Котков, което е събрало 150 000 души, тъй като е проведено едновременно с погребението на съветски космонавти, загинали при полета на Съюз 11.

Живков го обвинява още, че е провеждал кампания сред партийните организации с цел да бъде избран за секретар на ЦК на БКП. Обвинява го и за отказа му да организира следствие срещу директора на търговското предприятие „Тексим" Георги Найденов, офицер от разузнаването.

След отстраняването на Солаков през 1971 г. до 1990 г. той е заместник-председател на Българския олимпийски комитет. Умира през 1998 г.

Ангел Цанев (юли 1971 г. – юни 1973 г.)

Ангел Цанев е роден през 1912 г. във Варна. От 1930 г. служи във Военноморския флот. Член на БРП (к) от 1933 г. Осъден е на 5 години затвор за политическа пропаганда във флота. През 1937 г. е освободен, но малко по-късно отново е изпратен в затвора, където остава до средата на 1938 г. През 1941 г. получава нова присъда от 15 години затвор по Закона за защита на държавата. Успява да избяга от затвора (1943) и от началото на 1944 г. е партизанин, командир на Поповския партизански отряд.

След 9 септември 1944 г. оглавява организацията на БКП във Варна. Помощник-командир е на Дванадесета пехотна дивизия и главен инспектор на Народната милиция. През 1947-1949 г. е началник на политическия отдел на Трудова повинност, а в периода 1949-1951 г. е началник на Строителни войски. Заместник-министър на вътрешните работи (1951-1953), началник на Местната противовъздушна отбрана (1953-1956), отново заместник-министър на вътрешните работи (1956-1961) и първи заместник-министър на строежите (1961-1965).

От 1962 г. Ангел Цанев е член на ЦК на БКП, а от 1965 до 1971 г. завежда неговия военен отдел. Кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП (1966-1973). През 1971-1973 г. е министър на вътрешните работи в правителството на Станко Тодоров, а през 1973 г. за кратко е заместник-председател на Държавния комитет на отбраната.[1]

През 1973 г. е отстранен от постовете си с решение на Политбюро, заради „използване на служебното си положение за лично облагодетелстване, с което грубо е нарушил партийните принципи и комунистическия морал". През април 1990 г. е изключен от наследилата БКП Българска социалистическа партия след доклад на Петър Младенов. Умира през 2003 г.

Димитър Стоянов (юни 1973 г. – декември 1988 г.)

Димитър Стоянов е роден през 1928 г. в Стражица, Търновско. Член е на Работническия младежки съюз от 1943 г. След 9 септември 1944 г. заема работи в Комсомола, като достига до поста секретар на неговия ЦК (1958-1961). През 1953 г. завършва история в Софийския университет.

Член е на БКП от 1953 г. Секретар (1961-1971) и първи секретар (1971-1973) на Окръжния комитет на БКП във Велико Търново.

През 1973 г. е назначен за министър на вътрешните работи, какъвто остава до края на 1988 г. Това го прави най-дълго заемалия поста министър на вътрешните работи не само по времето на комунизма, но и в историята на България.

По негово време ДС и нейните централни подразделения се развиват при пълно взаимодействие с КГБ и осъществяват редица операции, но вече не са бруталния железния юмрук, а юмрук, нахлузил ръкавица. В същото време Стоянов остава изключително лоялен на Тодор Живков.

От 1976 г. е Член е на ЦК на БКП от 1976 г., а от декември 1988 г. до 16 ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП и секретар на ЦК на БКП. През ноември 1990 г. е изключен от БСП, наследила БКП. Умира през 1999 г.

Георги Танев (декември 1988 г. – декември 1989 г.)

Георги Танев е роден през 1943 г. в Пазарджик. Завършва Техническия университет в Дрезден (1970), след което защитава там кандидатска дисертация (1971). Член е на БКП от 1968 г.

След завръщането си в България е заместник-директор на Завода за магнитни дискове в Пазарджик (1971-1972). Секретар и първи секретар на Градския комитет на БКП (1972-1976) и секретар (1976-1977) и първи секретар (1977-1979) на Окръжния комитет на БКП в Пазарджик.

От 1979 до 1981 г. Георги Танев е първи секретар на ЦК на ДКМС. Става член на ЦК на БКП през 1981 г. и е назначен за първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Кърджали. На този пост е по време на насилствената смяна на имената на мюсюлманите в България. Още тогава Живков го харесва за безболезненото провеждане на „възродителния процес" в Кърджалийско. През 1987 г. е назначен за председател на новосъздадения Областен народен съвет в Хасково.

През април 1988 г. е назначен за завеждащ отдел в ЦК на БКП. През септември същата година става министър на транспорта, а през декември – министър на вътрешните работи. В края на 1989 г. е освободен.

Атанас Семереджиев (декември 1989 г. – август 1990 г.)

Атанас Семерджиев е роден през 1924 г. в с. Лъджене, днес квартал на Велинград. Учи в Пазарджишката гимназия. Член е на РМС от 1939. Излиза в нелегалност и от април 1942 г. е партизанин в Родопския партизански отряд „Антон Иванов". От 1943 г. е член на БРП (к). Командир на партизански отряд „Чепинец".

След 9 септември 1944 г. участва в заключителната фаза на Втората световна война. След демобилизацията през 1945 г. довършва образованието си и отново постъпва на служба в армията. През 1950 г. завършва в СССР Военната академия „Михаил Фрунзе", а през 1960 г. – Генералщабната академия „Климент Ворошилов".

От 1962 г. е началник на Генералния щаб в продължение на 27 години. От 1966 г. е член на ЦК на БКП и първи заместник-министър на народната отбрана.

В края на декември 1989 г. е назначен за министър на вътрешните работи в правителството на Георги Атанасов. Като министър одобрява строго секретното от особена важност докладна записка за прочистване на досиетата, която му е предложена от зам.-министър ген. Стоян Савов. Остава министър на вътрешните работи до август 1990 г., когато в резултат на политическия компромис между БСП и опозицията е избран за вицепрезидент при избора на лидера на СДС Желю Желев за президент.

През 1992 г. е разследван за унищожаване на досиетата, като на първа инстанция съдът го признава за виновен и осъжда на 6 години затвор. На втора съдебна инстанция съдът отменя присъдата и връща делото на прокуратурата за доразследване. То така и не е вкарано повече в съда.